Лошият съсед от моя блок. Това е началото на моята история. Всеки може да сгреши в преценката си за хората. Особено ако опознаеш някой човек по-добре. Така се случи и с мен. Израснах в квартал на София във висок панелен блок. Имах много приятели от блока, с които редовно си играехме на различни игри. Още от късното си детство помня един съсед, който веднъж ни се скара и здраво ни изплаши. То може и да сме си го заслужавали де. Но оттогава започнах да се страхувам от него. Той винаги беше намръщен и когато ни видеше гледаше строго. Тогава съм била на около 14 години, а той над 30-те. Причината за неговата забележка беше, че бяхме решили да замеряме котките с кестени. Просто такава беше играта. Ние не искахме да ги целим, а само да ги сплашим. Когато той излезе да изхвърли боклука и ме видя с кестен в ръка ми се скара и ми каза намръщено: „А искаш ли сега аз да хвана кестен и да те замерям? Как не те е срам теб и останалите да правите такива неща?“ Вечерта признах на нашите за забележките, които ми е направил този човек. Те обаче също ми направиха забележка, че играем на странни игри и съм си го заслужила.
Тази вечер не можах да спя добре. Мислех си за случката и осъзнах, че въпреки всичко този човек е реагирал грубо. ОТ този ден нататък гледах да го избягвам, когато го срещна. Но всеки път попадах без да искам на него. А той ме беше запомнил и не пропускаше повод да ми говори. Питаше ме въпроси от типа: „Още ли играя на подобни игри“ и „тормозенето на животните не ми отива“.
Въобще не ми се искаше да го срещам, но той живееше два етажа над нас и много редовно се засичахме. Когато станах на 18 години, все още имах някакъв спомен и помнех този човек с лошо. Всъщност вече си имах и няколко гаджета, бях голямо момиче и животът беше пред мен. Съседът се казваше Стилиан и беше с 16 години по-голям от мен. Разбрах от една приятелка, че скоро се е развел. Казах й, че не се учудвам и че с този зъл характер е способен да нарани всеки човек. Така минаха още две години. Станах студентка първи курс, записах право. И така, предстояха ми първите лекции в живота.
На една от тях преподавателят закъсняваше. Аз си говорех с колегите, когато той най-после се появи. Аз приковах очи в него. Не можех да повярвам. Това беше Стилиан, моят съсед! Човекът, който не обичах още от дете. А сега той щеше да ме изпитва и преподава. Когато погледът му срещна моя, той се загледа и определено ме позна. Аз обаче се направих на разсеяна. На следващата лекция бях седнала най-отзад и се криех зад главата на един висок колега. Така минаха лекциите и дойде време за изпита, който беше устен. Там се опитах по всякакъв начин да не се падна при Стилиан, но уви – нямах късмет – само той изпитваше. Когато влязох в стаята, Стилиан се ме погледна и се усмихна. Реакцията му ме шокира. Той ми каза, че се радва да види малкото палаво момиче от блока пораснало и разхубавило се. Усмихна се топло и приветствено и ми каза да си изтегля въпроси. Изчервих се, но понеже бях учила доста, изтеглих въпросите. Знаех ги перфектно. Отначало започнах трудно, но той ме подкрепи и ми каза въобще да не се притеснявам.
Тогава изведнъж притеснението и се изпари и аз развих и двата въпроса безупречно. Когато свърших, Стилиан само каза: „Колежке, вие заслужавате много повече от шестица! Не съм се и съмнявал, че няма да е така“. Аз се усмихнах и му благодарих. От деня на изпита мина седмица. Аз бях развълнувана от случката и бях горда от себе си.
Един късен следобед времето беше ужасно. Валеше като из ведро, а аз бях без чадър. Тъкмо се чудех какъв транспорт да хвана към къщи, когато някой ме хвана за рамото. Обърнах се и видях Стилиан. Държеше голям черен чадър. Той ми каза: „Хайде да повървим под дъжда, все пак сме в една посока“. Отначало се изчервих, защото ми стана малко неудобно да съм неговата компания. Но той успя да ме предразположи и тръгнахме. Стилиан постоянно прикрепяше чадъра да е предимно под мен, за да остана напълно суха. Когато го погледнах и се засмях – едната му половина беше чисто мокра.
А той ми отвърна през смях, че ще си изсуши само поливаната тяло, а другата ще изкъпе. В началото не схванах смешката, но внезапно избухнах в смях. „Лошият ми съсед“ от детство се оказа весел, галантен и страхотен човек. Говорихме си за право, за изкуство и установих, че има огромна обща култура. Когато стигнахме блока и не ми се искаше да се разделяме. Тогава Стилиан ме покани на утрешно кафе, за да продължим нашият разговор – този път на сухо. Посрещнах предложението му със задоволство.
На другия ден излязохме и не можехме да се разделим. Беше ни хубаво заедно, въпреки, че той беше мой преподавател, а аз негова студентка. Осъзнах, че човекът, когото винаги съм мразела е прекрасен. След една седмица бях влюбена до полуда в него. Осъзнах, че и той изпитва чувства. Не след дълго ние се впуснахме в любовна връзка. В момента съм сгодена за Стилиан и сме безкрайно щастливи. Но мислим да се изнесем от панелния блок, защото хората непрекъснато ни коментират. И то е нормално, все пак сме израснали пред очите им.
