Срамежлива съм и имам проблем с общуването. От малка съм срамежлива и винаги се затруднявам да започна разговор с някой непознат човек. Затова предпочитам дистанционна работа, където нямам пряк сблъсък с хората. Само че наскоро ми предложиха нова, по-високо платена работа. Аз реших да се пробвам. Отидох на интервюто, но умирах от срам. Знаех абсолютно всичко, но казах с мъка едва една трета от нещата. Шефката на отдела беше доста учудена на моето мълчание. Тя виждаше, че се притеснявам. Гледаше към ръцете ми, които беко трепереха и вече се бяха изпотили. Гласът ми беше тих и неуверен. Когато ме попитаха каква заплата очаквам, аз съвсем зациклих и казах, че нямам претенции. И всичко това от срам! Естествено, че исках определена сума пари. Имах да изплащам два кредита и парите ми трябваха. Но заради пустия ми характер, не можех да обеля една смислена дума. Може би трябва да започна моят разказ още от училище. Там бях изключително свита. Обичах да се крия на последните чинове, за да не ме вдигат на устен изпит. Обичах контролните и тестовете, защото тогава не ме беше срам и изкарвах отличните оценки.
Но стигнеше ли се до устен изпит, аз просто зациклях. Историчката даже си помисли, че преписвам, защото на писмения имах шестица, а на устен ми беше писала двойка. Наложи се да пиша пред нея, докато тя постоянно ме гледаше какво правя. След като й доказах, че наистина знам материала, тя ми оформи петица за годината. По-нататък всички вече знаеха, че аз просто съм много срамежлива. Така се отървах от устните изпити и ми даваха да пиша. Затова успях да завърша с много добър успех и станах студентка. Там в началото също имах проблем с устните изпити, а на писмените се представях блестящо. Може би бях единствената, която имаше и шестици, и двойки по един и същи предмет. Бях нещо като феномен, но няколко преподавателки разбраха, че всъщност съм доста умна, но просто се притеснявам. Така всички двойки бяха поправени при това на шестици и аз завърших с отличие и студентските си години. И ето ме сега, на 25 години – вси същата – но този път животът ме беше поставил на изпитание.
След края на интервюто ми казаха, че ще ми се обадят. На излизане избухнах в сълзи, защото бях убедена, че няма да ми предложат новата работа. От тогава мина цяла седмица. Никой не ми звънеше. Но на осмия ден неочаквано ми се обади шефката, която ми беше провела интервюто. Каза ми, че ме кани на среща в кабинета й. Аз умирах от страх да не се изложа и разбира се бях напълно блокирала, когато влязох в кабинета. Но тя ми се усмихна и ми даде лист и химикалка. Каза ми да напиша всичко, което искам и отделно ми каза, че иска нещо като характеристика какво мога да правя и какво възнамерявам да правя. Хванах радостно писалката и написах 6 страници. Подадох ги на шефката, а тя се зачете. След като прочете всичко ми обяви, че получавам работата. Бях на седмото небе. Благодарих й и обещах, че няма да се изложа.
Оказа се, че шефката ми познавала една моя учителка. Заговорили се случайно след първото интервю, а учителката ми й казала, че аз съм страшно умна и работлива, но много срамежлива. Казала й, че мога да пиша прекрасно всичко, което не мога да изразя с думи. По този начин шефката решила да ми даде още един шанс.
Сега работя за голяма фирма. Постепенно се отпуснах и започнах да си общувам по-смело с всички. Чувствам се прекрасно, а отскоро си имам и сериозен приятел. Цялата моя срамежливост отиде някъде в миналото. Чувствам се добре и винаги ще помня благородната постъпка на моята шефка. Затова, на всички срамежливковци: не се отчайвайте, вашето време също ще дойде – рано или късно!
