Шумът и динамиката на големия град ми допадат. Така започва моята история. Много хора си мислят, че да живееш на тихо и спокойно място сред природата е страхотно. Всичко това е вярно, но не всеки човек може да издържи на прекаленото спокойствие. Така бях и аз. Казвам се Марина и съм от едно малко родопско селце. Родителите ми ме научиха да се занимавам със земеделие и животновъдство и поминъкът ми на практика беше осигурен доживот. Само че мен не ме свърташе. Ама никак даже. Исках да опозная животът, а не да съм затворничка на чист въздух. Така след много спорове и разправии, нашите склониха да замина за малко към Пловдив и София, нещо като екскурзия, за да видя как живеят там хората. Сблъсках се фронтално с динамиката на града – натоварените улици, многото хора, бързащи за някъде, изнервените подвиквания на шофьорите. Бях леко шокирана – само бях чувала, че в големите градове на България е доста лудница. Бях на 18 години, а това ми беше първият сблъсък с шумът на града.

Отседнах в малък хостел в покрайнините на София. Дори и там не беше спокойно, както в нашето село.
Звъннах на една приятелка, с която си чатехме в нета и тя беше от София. Исках да ме разведе из града и да видя как живеят хората. Тя дойде да ме вземе с колата, за да не се лутам и търся как да стигна до нея. Всичко ми беше непознато и голямо, но за моя голяма изненада, това не ме отблъскваше, а ми харесваше. Беше толкова различно и нестандартно! С Гергана, моята дружка, обиколихме големите магазини, моловете, пазарите. След това седнахме на кафе в един парк. Беше ми много приятно да съм тук. Чувствах се прекрасно. Когато се прибрах в хостела се обадих на родителите си и им казах, че се чувствам много добре. Те подходиха с леко подозрение, но се зарадваха, че ми е хубаво. Изкарах 10 дни в София. Запознах се с нови хора, проучих възможностите за учене и за работа, научих някои основни улици и места. Когато се върнах у дома, все едно идвах от друг свят. Представям си ако заминех за чужбина какво щеше да бъде!

Родителите ми заподозряха, че екскурзията ми е харесала твърде много и побързаха да ме затрупат с работа, за да не мисля за това. Но аз вече бях видяла как живеят хората. И исках да бъда част от това. Никой не можеше да ме спре. Така аз кандидатствах и ме приеха да уча политология. Щат, не щат, нашите ме изпратих в София. Днес съм на 25 години и си живея в София. Ходя на село само лятото за 10 дни и веднага искам да се върна. Като се замисля сега колко хора искат да избягат от шума на големия град ми става много смешно, защото аз искам да избягам от спокойствието и тишината на малкото село. Явно човек търси това, което го няма. За бъдеще не знам дали няма да се върна или ще продължа в София или някъде в чужбина. Животът е пред мен и мисля да го грабна с пълни шепи!

Марина