Аз я харесвах, но не знаех как да й го кажа. Така започва моята история. Харесвах си едно момиче от по-долния клас. Аз бях 8 клас, а тя 7-ми. Родителите ме записаха на частни уроци по английски език и аз установих, че тя ходи в същата група. Това беше моя шанс да се сприятеля с нея. За моя радост тя се падна в моята група. Покрай заниманията се заговорихме и аз бях щастлив, че сме заедно с нея в една група. Но бях доста срамежлив и не знаех как да подходя, за да спечеля сърцето й. Колко ли глупав трябва да съм бил, за да разбера, че тя също ме е харесвала?!? И така успяхме да се разминем, защото аз кандидатствах и се преместих 9 клас в друго училище. След една година, когато станах 10-и клас, аз отново я видях в моето училище. И нея я бяха приели там. Тя беше 9-ти клас. Но когато я виждах по коридорите, аз вместо да я поздравя, се правех, че не я познавам. И така, това продължи цели две години, докато не станах 11 клас и завърших. Не успях да намеря смелост дори да я заговоря.
След това станах студент първи курс, а тя съответно беше в 11 клас, когато съвсем случайно я засякох в един бар. Вече се бях поотракал и имах няколко гаджета. Срамежливостта ми беше изчезнала в голяма степен. Когато я видях с една нейна приятелка, аз бях с моите приятели. Отидох до нея и й казах здрасти. Тя ме погледна ядосано. Не очаквах такава реакция от нея, но явно си я заслужавах. И тогава тя ми го каза право в очите: „Толкова време се правеше, че не ме познаваш, а сега какво – искаш да бъдем приятели ли?“. Изчервих се и й казах, че много съжалявам за преди, че съм се правел на непознат. Тя махна с ръка и ми каза, че съм излязъл голям глупак, тъй като тя също ме е харесвала и е искала да бъдем поне приятели. Отидох при моите хора. Трябваше да направя нещо, за да се реванширам. Реших, че ще я поканя на среща.
Отново се приближих към нейната маса и й прошепнах: „Искам да се срещнем утре – само ние двамата. Ще те чакам, ето ти адреса на заведението, където ще бъда“. И й подадох листчето. След това не дочаках отговор, а просто си тръгнах. Нямах представа дали ще се появи, но реших да опитам. На другия ден се издокарах и вечерта влязох в уреченото заведение. Минаха 10 минути от часа на срещата. Сториха ми се цяла вечност. Тамън си мислех, че всичко върви към провал и вратата се отвори и влезе тя. Погледите ни се срещнаха, аз се усмихнах и я поканих при мен. Когато започнахме да си говорим, открихме, че имаме много общи неща. А когато разбрах, че тя е била влюбена в мен още от първата ни среща, когато бях 8 клас ми стана доста странно, защото и аз изпитвах същото. От този ден нататък ние станахме неразделни. Тя все още ме упрекваше, че съм се правил на велик, когато не съм й обръщал внимание, но аз вече се смеех, защото знаех, че това е било плод на моята срамежливост и неопитност. В момента сме си заедно вече 5 години и мечтаем за семейство и хубав живот. Обичаме се и не искаме да се разделим. Просто съдбата е решила ние да бъдем заедно.