Купих си апартамент в малка 5-етажна кооперация в София. Нанесох се в него, но още от началото съседите ме гледаха странно. Опитах се някак си да се сприятеля с тях, но те като че ли предпочетоха да запазят дистанция. Проблемът за тях беше, че живея сама. Явно си мислеха, че ще правя непрекъснати купони, около мен ще е пълно с различни мъже. Помислих си, че си въобразявам и те в действителност не мислят така. Но след последния разговор с домоуправителката, която си мислеше, че тя притежава цялата кооперация разбрах, че ме мислят за странна и различна. Тогава реших, че не е нужно да им давам каквито и да е обяснения за моя начин на живот. Истината всъщност беше, че аз се изнесох в нов апартамент, който изплащах, за да съм далече от бившия си, който се оказа страхотен боклук, както и от нашите, които постоянно ме контролираха за всичко. А вече бях на 26 години или както обичат да казват хората: мома за женене. Ама мен хич не ми се женеше – исках си свободата, исках да творя, да постигам върхове. Работех в престижна международна компания като мениджър и взимах прилични пари.
Имах си няколко добри приятелки, които след като се нанесох в апартамента започнах да каня на гости. Бяхме съвсем тихи и си говорехме на по чаша вино.
Една вечер срещнах съседката под мен, която ми каза, че ок чуе някакъв по-силен шум ще ми викне веднага полиция. Аз останах изумена, защото се стараех да съм максимално тиха и кротка. За какво говореше тази жена? За съжаление осъзнах, че тя не си приказва само така. При следващата сбирка с приятелки явно ме беше видяла от прозореца и реши да действа. След като една от тях без да иска бутна една чаша и тя се счупи, 30 минути по-късно на вратата се позвъни. Отворих, а на прага стояха полицаи. Предупредиха ме за вдигане на шум и че следващия път ще ми съставят акт. Побеснях, защото се сетих кой ги е повикал. След като си тръгнаха, слязох и звъннах на любезната съседка. Само че тя се скри и дори не ми отвори. Супер тъпо поведение от човек на средна възраст. Въпреки това аз продължих да си каня гости, но се стараехме да сме максимално тихи. Докато не дойде моментът на моя рожден ден. Тогава пихме повече, пуснахме си музика и се забавлявахме.
Щом стана 22.30 часа, аз спрях музиката, но въпреки това на вратата се позвъни. Бях наясно, че това вероятно отново са полицаи. Отворих и като ги видях директно ги поканих вътре. Почерпих ги бонбони за рождения ми ден, държах се мило с тях. Те ми казаха, че тази отдолу е звъняла 4 пъти на 112 заради шум. Аз им обясних, че днес имам рожден ден, но след 22.30 съм спряла музиката и шума. Отново не ми писаха акт – явно бяха на моя страна. Но на другия ден имах известие да се явя в районното – явно тази жена продължаваше да ме тормози. Този път я причаках в засада – проследих кога ще излезе и тръгнах след нея. Когато ме видя, тя понечи да побърза и да се прибере, но аз й препречих пътя. Казах й, че ако продължава да ме тормози, имам много добър адвокат и ще пренесем разговорът в съда. Предложих й вместо да бъда неин враг да бъдем добри и нормални съседи. Тя изведнъж омекна и започна да ми се извинява. В последствие оттегли и жалбата си. Явно беше осъзнала, че аз не съм лош човек. Постепенно и другите съседи започнаха да си комуникират приятелски с мен. Сега даже съм тяхна любимка и постоянно ме канят на гости. Осъзнаха по трудния начин, че аз не съм лош човек и започнаха да ме уважават.
