Тя замина за чужбина и ме предаде. Така започва моят разказ. Запознах се с Мира на едно събиране. Бяхме на една възраст – на 32 години. Преследвахме едни и същи цели – семейство и по-добър живот. Аз имах добра работа в България, печелех добре. Обичах да ходя из нашите планини, обичах морето. Мира като че ли беше по-различна в това отношение. Не мога да кажа, че беше настроена патриотично. За нея не беше важно къде живее, а как живее. Тя искаше сигурен и нормален живот, без излишни нерви и емоции. А тук в България тя смяташе, че това не може да бъде налице. Непрекъснато спорехме за това къде е по-подходящо за живот – у нас или в чужбина. На Мира и писваше постоянната нервност на хората, лошото шофиране, селските изцепки в градския транспорт, незачитането на чуждото мнение. Опитвах се да й обясня, че и в чужбина няма да я галят с перце. Но тя като че ли вярваше в късмета навън.
Решихме да идем на няколко екскурзии с цел да видим как живея там хората. Аз не намерих особена разлика. Наистина животът изглеждаше по-спокоен, но на мен ми беше някак си по-скучно. За съжаление след тези екскурзии Мира се промени. Напусна работа и не искаше да почва нова. Аз започнах да я издържам. Бяхме си говорили за сватба и деца, но тя започна да избягва темата. Случваше се нещо, което не ми харесваше. И ето, дойде денят, в който останах шокиран. Прибрах се, а Мира си беше стегнала багажа. Попитах я какво смята да прави, а тя каза, че ще си опита щастието в Германия. Една нейна приятелка й е намерила някаква работа и мисли да опита. Опитах се да я разубедя да не го прави, а тя само каза: „Ако държиш на мен ще намериш начин да се преместим там“.
Нямаше право така да ми говори. И аз с моята пуста гордост и казах да ми се маха от главата. Тя замина и от тогава страдам всяка вечер. Чувахме се по телефона, но някак си я чувствах отдалечена. Искаше и се да бъдем заедно, затова си пуснах отпуска и заминах за малко при нея. Тя живееше в малък апартамент под наем. Отначало всичко си беше като по старому – не можехме да се наситим един на друг. След няколко дни обаче почнаха същите кавги. Тя не искаше да си тръгва от тук, въпреки, че я убеждавах, че искам да си живеем заедно в България и да градим бъдещето. Явно тя очакваше от мен аз да направя компромиса, да напусна хубавата си работа и да започна от нулата. Тя замина по свое желание, нали така!
Казах й, че ще помисля и си заминах за България. Изкарах два самотни месеца, накрая не издържах и си пуснах заявлението за напускане. Когато побързах да й го кажа, Мира зверски ми се накара. Каза, че отново правя необмислени действия и прибързвам. Аз я попитах разярено защо си мисли така. Тя не ми отговори и ми каза, че й трябва време да размисли. Нещо се случваше, имаше нещо, което не знаех. Имах едно приятелче в съседен град и го помолих да я проследи. Когато след няколко дни ми се обади, истината ме жегна в сърцето. Мира си имаше немски приятел и любовник. Моят човек ги видял да се натискат по пейките.
Побеснях от ярост, изтрих й телефона и веднага си оттеглих заявлението за напускане. Най-странното е, че Мира до ден днешен не понечи да ми се обади. Как е разбрала, че знам за нейната връзка дори и не знам. И не искам да знам! В момента си имам българска съпруга и чакаме дете. Тя ме уважава и се вслушва в моето мнение. Иска да си живеем тук, пък ако и на двамата ни писне, чак тогава да се махаме. Щастлив съм и забравих за моята несполучлива връзка.