Изневярата – за нея ще намерите писано и в прозата и поезията и в областта на психоанализа. Може да се дефинира като: прикривана лъжа, предателство, тежък удар върху самочувствието, срив върху емоционалния свят на индивида. Основателно да се приеме, че е възникнала още при появата на първите хора и се е обособявала през хилядолетията в процесите на социализация на родовите племена и изграждащите се общества. Мнозинството я възприема като неизбежно зло, предпоставящо за рушенето на семейните устои. За не малка част обаче, изневярата се оказва средство да бъдат изпитани нови наслади с емоционален, но най-вече със с*ксуален привкус към любовните отношения. При всички случаи, ако стресираният от изневярата партньор/-ка е достатъчно емоционално стабилен да изчакат докато хормоналната и емоционална буря утихне, то до развод не се стига. Животът продължава, но не както преди разбира се. Остава огорчението и усещането за предателство, което може да се повтори. Изневярата е преглътната, но отношенията в семейството трайно се променят и това рефлектира при възпитанието на децата и изграждането на тяхната психика в дългосрочен план.
Такова формално съжителство между партньорите едва ли е за предпочитане от развода, но и в двата случая потърпевши са децата. Нещо повече, изневярата може да има и зловещ ефект: хормоналният излишък в комбинация с неизбежния стрес и невъзможност за обективна оценка относно моралните ценности в междуличностните отношения между двата пола са сериозна предпоставка за възникване на тежки престъпления от социално-битов характер. При това положение възниква въпроса може ли изневярата да бъде оправдана и въз основа на това простена? Тук субективният фактор е определящ. За твърдо вярващите християни, въпросът дали е оправдана е на втори план, важното е, че тя трябва да бъде простена; в Библията, изневярата недвусмислено е заклеймена не само чрез Божата заповед „Не прелюбодействувай“ („Не прилъгвай“ „Не прелъстявай“), но и в „…не пожелавай жената на ближния си…“, да не говорим за възможното следствие от необузданата ревност предизвикана от изневяра „Не убивай“.
Принципно, въпросът е какъв е манталитетът на дадения индивид, за да е в състояние – в процес на постоянен стрес – да осъзнае и анализира причините за възникването на изневяра и какво са възможните последствия за околните. На тази база, психолозите и психоаналитиците типизират изневярата както следва по-долу.
Да започнем с този тип, когато изневярата изглежда като че ли най-оправдана в определена степен и най-простима (ако бъде установена, разбира се потърпевшия/-ата) – т.нар. „романтична изневяра“ Изглежда безобидна, ако е достатъчно скришна (командировките и самостоятелните почивки са подходящи за целта) и позволява откъсване от монотонния семеен живот и потапяне в съвършено нови, забравени емоции и с*ксуални фантазии.
Разбира се, винаги е възможно задълбочаване на връзката, особено ако емоционалното ниво и с*ксуалната удовлетвореност са високи.
Ако обаче господства само с*кса, а любовните чувства практически ги няма, то изневярата се явява тип „обсебеност“, където наркотикът се явява манията за с*кс с различни партньори и то колкото се може по-често.
Такова пристрастяване е обикновено генетически обосновано, така че моралните задръжки не играят роля. Още повече, ако с*ксуалните умения, възможности или желания на легалния партньор/-ка не отговарят на високите изисквания на половинката му. При този тип изневяра, с*ксът е само средство за снижаване нивото на ежедневното стресово напрежение и придобиване на по-висока степен на увереност.
С времето, по-бързо или по-бавно, отношенията между партньорите може да се амортизират дотолкова, че ясно се забелязва студено отчуждаване (пасивност) или явно несъобразяване с вътрешния свят на половинката с изблици дори на агресивност. Тогава, вместо директно разтрогване на брака, напълно е възможно да възникне „бунтарска“ („протестна“) изневяра с цел да се постигне липсващата емоционална удовлетвореност чрез любовни изживявания с друг партньор.
Същите причини могат да инициират и т-нар. „предупредителна“ изневяра, която да изостри вниманието на половинката, че той/тя не е единствената опция. Разбира се, за целта може да е достатъчен и обикновен флирт, но не и когато е насочен към близък/-ка приятел/-ка, защото последиците стават станат неконтролируеми, включително и край на връзката.
И тук се появява варианта „показна“ изневяра, демонстрирана умишлено пред околните именно с цел да се достигне до окончателна раздяла, а не само са се отправи предупреждение.
При амортизирането на отношенията ако единият или и двамата партньори усетят, че връзката им неминуемо ще се разпадни, то се създават условия за „подсигурителен“ тип изневяра, насочена към създаване на условия да се „започне наново“. Опасността тук е в избора на неподходящ заместител, при което вероятността индивидът да „увисне във въздуха“ е съвсем реална!
И един съвет: не използвайте изневярата като средство да регулирате своя вътрешен емоционален свят! Ако комуникацията и доверието липсват, то опитайте да „започнете наново“, но без изневери – тогава съвестта ви ще е чиста до края.
