Обичах го, но той пое в неизвестна посока. Така започва историята ми. Запознах се с Мартин, когато бях трети курс. Любовта ни беше бурна, изгаряща. Не можехме да се наситим един на друг. Страстта ни завладя напълно. Не можехме един без друг. Взехме решение да живеем заедно и аз се изнесох от апартамента на родителите ми. Бях щастлива и влюбена, хората им беше драго да ме гледат такава. Мартин също не можеше да издържа минута без мен. Даже имах чувството, че ме обича повече от мен. Докато един ден всичко това не се преобърна и разруши. Прибирах се от лекции, когато заварих нашата квартира…празна! Страшно много се изплаших, помислих, че нещо лошо се е случило. Но скоро видях бележката. Тя беше сгъната грижливо, а до нея стоеше малка роза. Настръхнах, не смеех да се приближа. Не можех крачка да направя, но накрая събрах сили и я отворих.

В нея Мартин ми казваше, че се налага спешно да се махне и да напусне живота ми за неопределено време. Нямал право да ми казва нито къде отива, нито защо го прави. Посъветва ме да не го търся. Плаках няколко дни. Отказах да ям, започнах да слабея. Родителите ми се притесняваха за мен, но аз нищо не им казвах – такава беше ролята на Мартин. Не се опитвах да го търся – така беше пожелал той. За съжаление дните минаваха, а от него нямаше и следа. Така мина една дълга и трудна година. Година, в която бях половин човек. Вече дори не вярвах, че Мартин е жив. Докато до мен не дойде писмо. Отворих го със страхотно вълнение. Да, беше от него. Мартин не беше в България. Заминал поради спешна нужда в чужбина. Не знаел кога ще се върне и какво ще стане. Писа ми да продължавам…без него. Първо ме обхвана непреодолима мъка, после изведнъж страшно се ядосах. Та аз го чаках толкова време, за да ми напише точно това ли?!? Да не би да си имаше друга жена? Не знаех каква е истината.

В следващите дни бях по-скоро вбесена. Започнах да излизам с приятелки. Запознах се с различни мъже, но нито един не ме привличаше както Мартин. Опитах се даже да имам връзка с някои от тях, но всичко се изчерпваше до месеци. Постепенно времето излекува нещастната ми любов и аз стъпих на краката си. Бях започнала вече работа, когато се запознах със Симеон – колегата от съседен отдел. Той беше красив и мил и веднага го харесах. Покани ме на вечеря и така се почна нашата връзка. През това време за Мартин не бях чувала нищо, а и вече не исках да чувам може би. След 4 години Симеон и аз се сгодихме. Определихме и дата за сватбата. След 1 година вдигнахме сватба за чудо и приказ. Бях щастлива още повече, защото очаквах първото си дете.

След време го родих, а когато стана четири годинки видях колко прилича на баща си и бях горда с това. Със Симеон се разбирахме добре, но напоследък в леглото не беше както преди. Може би любовта ни се превърна в приятелство, знам ли. И точно в този момент, 10 години по-късно, докато си купувах кафе пред мен се появи…Мартин! Трудно го познах в началото. Беше слаб като кука, с очила и брада. Останах като гръмната. Не вярвах, че това е мъжът, с когото съм преживяла нещастна любов. Той само ми каза: просто ела да изпием едно кафе. Съгласих се, защото знаех, че имам малко време. Седнахме и мълчахме. Разговорът го започнах аз. Просто го попитах: „Защо“. А той ми каза: „Защото така трябваше“. Аз го гледах с недоумение.

Тогава той ми разказа. Каза, че е бил в разузнаването и са го пратили на строгосекретна мисия. Бил дал клетва каквото и да стане да им бъден верен до гроб. След като го пратили в чужбина, той вече не можел да се върне. Не му давали да пише и да споделя с никой какво прави. Единствено се осмелил да ми пише онова писмо, но не посмял да разкрие повече. Знаел, че ще ме загуби и че не трябва да го чакам. Докато разказваше, аз започнах да плача. Но не от съжаление, а от яд. Ядът ми беше затова, че все пак той е имал избор, но е предпочел работата пред любовта. Станах от масата – беше ми достатъчно. Казах му, че си имам мъж до мен, дете и съм щастлива с тях. Пожелах му успех и си тръгнах. Ако някой ни беше видял двамата след това, щеше да види двама плачещи от болка и безпомощност хора. Но такъв е животът. По-нататък научих, че Мартин се е оженил за едно мило момиче и има две деца. Не знам защо, но се зарадвах за него. И реших, че може би съдбата ни е отредила такава участ.