Страдам по стара любов и това продължава да ми тежи. Със съпруга ми се чувствам щастлива, той ме обича, имаме прекрасно дете. Но на моменти се улавям, че все още страдам по късна несподелена ученическа любов. Знаех, че и той ме харесва. Казваше се Пенчо и беше един клас по-голям от мен. Запознахме се в 11 клас в междучасието. Той беше чаровен и определено хващаше око. Но тогава някак си той нямаше смелостта да направи първата крачка. След като той завърши, повече не го видях. Успяхме да си говорим най-много 5-6 пъти, но тогава изпитвах силни чувства към него, които не затихнаха дори и след това. От този мой унес ме избави настоящия ми съпруг, с когото създадохме щастливо семейство преди 7 години. Не бях виждал Пенчо може би 10 години, но често си мислех за него. Не знам защо, другите гаджета ги бях забравила, но Пенчо, с когото само си бяхме говорили, го помнех ясно.
И така, съдбата реши отново да ме срещне с него на неочаквано място. Оставих детето в детската градина и тръгнах към работата си. Тъкмо си слагах слушалките с музиката в ушите, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се и онемях от изненада. Срещу мен стоеше той – Пенчо. Беше облечен елегантно – явно и той отиваше на работа. Свалих слушалките и му протегнах ръка. Беше си почти същия. Дори ми се стори, че беше още по-обаятелен от преди. Изчервих се от тези мисли, защото видях, че той го забеляза. Попита ме имам ли време за пием по кафе. Аз кимнах безмълвно и влязохме в близкото кафе. С ужас видях един родител от моята детска, който си взимаше кафе. Не исках да сяда до нас, за да не ме види. Ама пък в крайна сметка аз не правех нищо лошо. Слава богу, той си взе кафето за из път и не ме видя. Седнахме с Пенчо на една дискретна маса. И двамата си я избрахме без колебания.
Интересното беше, че с него винаги имахме какво да си кажем. И двамата бяхме отличници на времето, можехме да си говорим за наука, изкуство, кино, филми и какво ли не. Започнахме да разказваме кой докъде е стигнал с кариерата и семейството си. След като чу моят разказ се оказа, че и Пенчо има малко момче и живее с приятелката си, с която не са женени. Предпочитал да се чувства свободен. Говорихме общи неща, а времето напредваше. Не усетих как закъснявам за работа. Тръгнах да ставам, а Пенчо неочаквано ме хвана за ръката с думите: „Нали знаеш, че винаги съм бил лудо влюбен в теб!“ Тръпки ме побиха по цялото тяло, но успях да избегна отговора, като му казах, че всичко е в миналото, а сега е време да поработим. Той се усмихна и ме помоли за телефонния ми номер. Поколебах се, но му го дадох. И така започнаха нашите тайни срещи. Осъзнавах, че ми е много приятно да съм с него и да си говорим разни неща.
Пенчо умишлено избягваше темата влюбване, а и аз не смеех да говоря нищо за чувства. Един ден се видяхме на вечеря. Имахме свободно време и двамата, което беше рядкост. След вечеря се разходихме, а Пенчо понечи да ме целуне. Тогава аз изведнъж се опомних. Та аз си имах съпруг, който ме боготвореше. Дете, което ме обичаше. Беше несправедливо да ги предавам по този долен начин. Дръпнах се от Пенчо и му казах, че е време да прекратим всичко. Помолих го да не ме търси повече и просто си тръгнах без да се обръщам. И така, магията беше развалена. По някакъв начин аз вече не бях влюбена в Пенчо, а и той повече не ме потърси. Сега съм щастлива с мъжа си и повече не мисля за миналото. Дано и Пенчо да ме е преживял и да е осъзнал, че за някои неща понякога става късно.
