Ругантните на мъжа ми щяха да съсипят брака ни. Прибрах се вкъщи след тежък ден в работата. Единствената ми мечта беше да получа подкрепа от съпруга си, който да ми вдъхне кураж. Колегите и шефовете ми скъсаха нервите днес и имах нужда от нещо положително. Мъжът ми се прибра и започна да ругае още от вратата. Щели да го блъснат на пешеходната пътека, в магазина го предредили, а в работата постъпил нов неадекватен колега, който не си разбирал от работата. Това посрещане напоследък беше редовно и той дори не се сещаше да ме попита при мен какво става. Беше твърде зает със собствените си неудачи, за да се вгледа в мен – човекът, когото твърдеше, че обича. Какво толкова му костваше когато влезе да ме прегърне, да ме целуне и да ми каже, че всичко е наред. Вместо това бях принудена да слушам всекидневните му мрънкания и оплаквания от живота.
Днес обаче не ми беше до него, затова вместо да му отговоря, затворих вратата и се прибрах в спалнята. Извадих си книгата и се зачетох. Това накара съпруга ми да озверее напълно и той демонстративно влетя в стаята с обвинения, че не го разбирам, че не го изслушвам, че мисля само за собствения си комфорт. Не издържах и му казах, че и аз си имам нерви и чувства, че точно днес не ми до неговите постоянни оплаквания и че аз не го занимавам с проблемите си в работата, както той с неговите. Той остана изумен, защото не очакваше да реагирам така. По принцип бях кротка и прощавах бързо, но този път не стана така.
Съпругът ми ме погледна и веднага излезе от стаят гузно – явно съм изглеждала доста озлобена от него. Чух го да трака в кухнята – явно си търсеше вечерята, която този път не бях сготвила.
Тогава той отново влезе при мен и ме попита дали не ми е нещо лошо, та няма храна. Побеснях на това изказване и му казах да си яде нещо навън и да не ме занимава. Вместо да се трогне, той се облече и изтряска вратата. Прибра се по нощите, беше пил някъде.
На другата сутрин не си говорехме. Отношенията се влошиха, но това не беше по моя вина. Казах му, че когато има да ми каже нещо по-интересно от неговото оплакване, аз съм насреща. Той ми се изсмя и си отиде на работа. Аз също тръгнах към моя офис и цял ден работих доста зле – постоянно мислех за нашата свада. Не исках бракът ни да завършва заради такова нещо. Все пак бяхме заедно цели 9 години. Но той се променяше ден след ден и вместо подкрепа, виждах избиване на комплекси. Затова тази вечер реших да говоря с него.
Когато се прибрахме, аз започнах директно. Казах му, че ако не се променят нещата, ще го напусна. Той беше доста стреснат – явно още ме обичаше. Осъзна какво е направил и от този ден нататък се промени. Не говореше за ядове и нерви, не се оплакваше за работа. Стегна се и започна да ми обръща вниманието, от което имах нужда. Сега сме щастливи и гледаме да си говорим за позитивни неща. Мечтаем за дете и се радваме на живота както преди. Щастлива съм, че мъжът ми осъзна нещата, които ме ядосваха и се промени.