Бъдещият ми работодател се оказа мой съсед. Човекът, който никога не поздравявах. Както и много други. Просто минавах покрай тях мълчаливо и не отвръщах на поздравите им. Държах се надменно, защото може би така бях възпитана. Т.е. явно не бях добре възпитана. Или може би ми беше досадно всеки път като се засека с някоя позната физиономия да трябва да й казвам „здрасти“. След време се оказа, че не е трябвало да постъпвам така. За съжаление винаги го разбираш твърде късно. Но все пак го разбираш – за добро, или за лошо. И така, реших да напусна сегашната си работа. Причините за това бяха много – ниско заплащане, много работа, монотонност, интриги. Просто вече всичко ми омръзна, както и обещанията за вдигане на заплатата, които си оставаха обещания. Подадох си предизвестието и се пуснах в дебрите на обявите за работа. Очаквай, че бързо ще ми се обадят, но уви, не стана така. Чаках 2 месеца, докато получа първото си обаждане за интервю.
Очаквано, не ме избраха за позицията, защото съм няма достатъчно опит. Започнах леко да се отчайвам, а и парите започнаха да привършват. Пуснах хаотично на още едно две места. След няколко дни ми се обади приличен мъжки глас, който ме покани на интервю. Усетих, че тук може и да станат нещата, защото по телефона му разказах някои неща за себе си, а той според мен беше впечатлен. И така, в уречения ден и час пристъпих на входа на фирмата. секретарката ме пусна в кабинета и ми подаде чаша вода. Когато в стаята влезе шефът, с когото разговарях, за малко щях да се задавя. Та това беше моят съсед. Човекът, когото не поздравявах и подминавах. Когато го видях и почервенях от срам. Той се усмихна и ми подаде ръка. С плаха надежда си помислих, че не ме е познал. Реших да не мисля за това, представих се и започнахме да си говорим. Задаваше ми въпроси от всякакво естество. Отдъхнах си – явно не е било толкова фатално това, че съм го подминавала. Интервюто беше към края си, когато той ме попита дали съм любезна и внимателна към хората.
Аз го погледнах право в очите, а той беше доста свъсен и сериозен. Усетих, че ръцете ми се изпотявах. Отвърнах му, че съм любезна и учтива с някои хора, а с други не. И той ме заби с въпроса: „Имате предвид такива като мен ли?“. Намекът му ми беше ясен. Не беше нужно да се правя повече на ударена. Смотулевих нещо като оправдание, от типа, че не го познавам добре. Той се засмя и каза, че ще си помисли за моята позиция. Прибрах се посърнала. Не знаех какво да правя. Наскоро бях скъсала с гаджето. Чувствах се самотна и не на място. Реших да изляза, не ми се стоеше вкъщи. И хоп, на излизане отново го засякох – моят съсед и евентуален бъдещ шеф. Реших да рискувам. Казах му здрасти и го попитах как е минал денят му. А той се усмихна и каза, че едно изречение не могат да върнат няколко години. По-добре би било пак да не го поздравявам, нищо, че сме в един вход. И отмина покрай мен. Сълзи от гняв ми избиха по лицето. Как можах да съм такава! Бях сигурна, че ставам за работата. Как можеше точно той да е шеф на фирмата, в която исках да работя.
Така минаха няколко дни. През това време гледах да не се засичам с никакви съседи. На седмия ден след интервюто телефонът ми звънна. Вдигнах и се оказа той – моят съсед. Каза ми, че иска да се видим за финално интервю. На другия ден отидох, бях нервна и притеснена. Не знаех какво да говоря. Поговорихме общи неща и той ми каза: „Ще те наема да работиш за мен, само ако вече си говорим на стълбите“. Аз го погледнах стреснато – той беше с каменно лице. След което изведнъж се ухили и започна да се смее. След което ме потупа по рачото и ми каза: „Одобрена си, от другата седмица почваш“. Идея си нямате как съм крещяла и викала от радост. От този ден животът ми тръгна отново нагоре. Работех всеотдайно, а шефът ми беше добър към мен. Вече поздравявам абсолютно всички – дори и непознатите от квартала. Историята ми беше ценен урок, който ще помня цял живот.
