В училище бях свита и скромна, но след това настъпи коренна промяна с мен. Израснах в скромно семейство. Не са ме лишавали от нищо, но и не се славех като дъщеря на богаташи. Учила съм в две училища – от 1 до 8 клас и от 9 до 11. Напълно достатъчно. Радвам се, че нямах подготвителни класове и учене до 12 клас. Като цяло не обичах училището. Бях прекалено свита и съучениците не можеха да стигнат до сърцето ми, за да бъдем приятели. От една страна това ме устройваше – никой не ме закачаше и тормозеше. Единствените приятели ми бяха от бившия блок, където живеех. Имах и една приятелка на село, с която можех да си кажа всичко. Това ми стигаше. Когато завършвах 11 клас на бала дори нямах кавалер. Но от тази вечер аз някак си се отпуснах. Танцувахме до зори, а изведнъж съучениците ми ми се сториха готини. Но не мога да кажа, че ми беше мъчно за тях, когато знаех, че вече няма да сме заедно.
Размених си координати само с няколко от класа и то просто ей така, от уважение. Защото те накрая ми поискаха. Станах студентка и записах журналистика. Още от първи курс изведнъж се промених. Както бях скромна и затворена, с добър успех, изведнъж се превърнах в комуникативна и дейна личност. Състудентите от моя поток много ме уважаваха и ценяха, защото бях умна и винаги можеха да разчитат на мен. Помагах им във всичко. Започнах да нося само отлични оценки. Родителите ми бяха изумени от тази моя промяна. Когато четвърти курс ми предложиха стаж в телевизията, аз на драго сърце приех. И ето е сега – водеща на новинарска емисия, 5 години по-късно. Вече бях разпознаваема за всички. След първите няколко излъчвания, две съученички направиха опит да се видим. От уважение реших да се срещнем. Гледаха ме с открита завист и ме питаха как така от слаба и тиха ученичка съм станала водеща в телевизията.
Аз само им казах, че няма невъзможни неща и винаги съм си мечтала да бъда такава. Те като че ли не ми вярваха, опитваха се да ме злепоставят с провокативни въпроси. Но аз бях вече твърде обиграна и ги поставих на място. Обясних им, че моят клас никога не ме е интересувал и аз просто съм възприемала училището като нещо преходно. Нещо, което искам по-бързо да свърши. Казах им, че нямам особени желания да си правим срещи на класа. Клас, който веднъж не се опита да се доближи до сърцето ми. След което платих цялата сметка и им пожелах успех в живота. След тази случка осъзнах, че не трябва да се съди по хората само повърхностно, а е добре да се опознае и сърцето им. Стига човек да има желание за това.