Тормозът на татко към мама продължи с години. Така започва разказът ми. Роден съм в малък град. Още от малък помня постоянните конфликти между моите родители. В началото беше безпаричието, след това се намеси и алкохолът. Баща ми не можеше да се контролира, когато пиеше. Аз чаках с нетърпение да навърша 18 и да се махна от тази среда. Когато това стана факт, заминах за София. Станах студент и си намерих добра почасова работа. По телефона майка ми каза, че откакто съм заминал баща ми се е озлобил още повече и я тормози вече всекидневно. Аз все обещавах да говоря с него, но да си призная – нямах никакво желание за това. Животът без тях започна да ми харесва, защото проблемите им ми бяха писнали. Започнах да живея егоистично и спрях да ги чувам и виждам. Така отминаха три години. Тогава получих съобщение, че майка ми е доста болна. Явно от стрес беше развила нелечимо заболяване. Стана ми страшно гадно и веднага заминах да я видя.
Изглеждаше отслабнала и състарена. Каза ми само, че баща ми я е уморил и ме упрекна, че съм я забравил. Аз сведох виновно глава, защото тя казваше истината. След няколко седмици си отиде от този свят. Останахме аз и баща ми. Имаше два сценария – да го игнорирам за цял живот, или да му простя и от време на време да го виждам. Все пак избрах второто. Опитах се да му помогна, давах му пари, помолих го да спре да пие. След смъртта на мама той някак си се кротна – може би си даде сметка какво е станало. За съжаление беше късно за тази промяна – нямаше как да върнем мама. Един ден, когато реших да го посетя, той ми призна всичките си грешки. Разкайваше за всичко. Бях доста изненадан, защото не очаквах такава реакция. Винаги съм го смятал за студен и бездушен егоист. Всичко това някак си ме трогна и аз го посъветвах да продължи живота си както намери за добре. След година той си намери приятелка, с която заживяха щастливо. А аз се радвах за него, защото се беше променил.
Реших, че когато се оженя, няма никога да повтарям неговите грешки. От тогава минаха 5 години. Намерих си приятелка и й предложих брак. Тя се съгласи на драго сърце. Баща ми ни боготвореше и ни се радваше. Ах, как исках и мама да беше видяла, колко сме щастливи. Но за съжаление не мога да върна времето. Това време, в което трябваше да се намеся решително. Тази рана никога няма да заздравее в душата ми. Затова помнете: каквито и да са, почитайте вашите родители и им помагайте. Дори и да не го заслужават напълно. Защото после вече ще е късно.