Наглата сервитьорка скапа настроението ми. Ето какво ми се случи днес. Реших да заведа семейството си на обяд в едно столично заведение. Бяха го ремонтирали и беше станало доста лъскаво. Персоналът също беше сменен от последния път. Настаниха ни на маса на слънце, въпреки, че аз държах да сме на сянка. Сервитьорката се тросна и каза, че другите маси не се използват по това време и по-добре да са празни. Не можах да схвана логиката, но се примирихме и седнахме. Въпреки, че заведението беше полупразно, менюто дойде след 15 минути. Не можех да разбера какво правят две сервитьорки на две маси и се бавят. Момичето дойде със загасена цигара в ръка и на мен ми стана ясно какво са правели – те просто са пушили, докато клиентите чакат. Както и да е, преглътнах и това и си избрахме ядене. След последните 15 минути – явно поредната цигара, сервитьорката намръщена се появи, готова да запише поръчките ни.
Продиктувах й всичко бавно и изразително, за да не забрави нещо. Тя ме гледаше странно – явно се чувстваше като първолак, който не знае още български. Нищо, аз предпочетох да се чувства така, но да не забрави някое ядене. Все пак бяхме 6 човека и вече доста гладни.
За жалост основното ядене дойде преди салатите – нещо, което е недопустимо. Но понеже всички бяха гладни го започнаха, без да коментират. За майка ми все още нямаше нищо. После надойдоха и салатите и пиенето, но пред майка ми продължаваше да стои празно. Жена ми и леля ми вече се наядоха, когато осъзнаха, че майка ми е останала без обяд. Попитах сервитьорката какво става с яденето, а тя ме увери, че се готви. Как можело да давам зор, това било кухня. Повиши ми тон и се обърна възмутено. След което изведнъж се върна и каза, че не била записала яденето на майка ми. Да си поръчаме нещо друго, че това и без това го нямало. Побеснях и й казах, че не сме дошли да се караме, а да ядем.
Тя вдигна рачене и попита дали все пак ще искам да поръчам нещо друго. Поисках й един омлет. Дойде след 20 минути полустуден. Явно момичето беше изпушило още една цигарка и беше забравила да го донесе. Реших да потърся управителя на заведението и да се оплача. Ама дори не ме допуснаха до кухнята и казаха, че управителя го няма. Побързах да поискам сметката и бях сигурен в едно – повече нямаше да стъпя в това заведение. Сервитьорката троснато ми я даде и аз оставих една столевка на сметка 86 лв. Зачаках някакво ресто, което не идваше. Стоях оглупял 10 минути и тръгнах да я търся. Намерих я да пуши отзад. Когато я попитах какво става с рестото ми, тя ме погледна злобно.
Не можех да повярвам какво ми каза: „А за бакшиш не сте ли чували, господине? Ние да не работим тук за без пари?“. Заплаших я, че ако не ми върне пари, ще се обадя на комисия за защита на потребителя и от утре няма да е на работа. Много пъргаво тя намери пари и ми ги връчи. Изведнъж стана любезна и ми пожела хубав ден.
Стоя днес и се питам: Защо са такива хората, трябва ли да се скараш и да заплашиш някого, за да започне да се държи любезно и да си върши работата? Защо сме такива, защо не си помагаме, защо не сме учтиви и възпитани? Отговор няма да намеря, може би никога.