Изнесох се на село, за да се махна от шума на големия град. Реших да си купя къща на село. Омръзна ми животът в големия град. Така или иначе работех дистанционно и можех да го правя отвсякъде. Харесах си китно и затънтено селце, обвито в борова гора. Купих си разнебитена къща, която успях да стегна и я направих идеална за живеене. От петък до неделя прекарвах със семейството си времето там, а през седмицата ходех да си работя на спокойствие. Но думата спокойствие си отиде безвъзвратно. Едни баровци решиха да си купи съседната къща. Набързо я стегнаха и решиха и те да живея там. Само че това не бях тихи съседи. Силната музика беше постоянна. Не можех да им направя забележка през деня, защото те имаха право да вдигат шум. Само от 14 до 16 часа им казах да спрат, а те ме изгледаха много лошо.
Вечер започнаха тежки пиянски купони, с крясъци и отново силна музика. Не можеше да се спи. Няколко пъти човешки разговарях с тях, но синът на баровеца каза да не си отварям много устата, че да не ме посетят интересни хора. Това не ме уплаши, даже напротив – реших да се доверя на властите. Извиках полиция няколко пъти, отначало само ги предупреждаваха, после им написаха някакъв акт, но те май го обжалваха. Нищо не помогна – партита продължаваха с пълна сила. Жена ми и детето вече не искаха да идват в къщата и предпочитаха да си стоят в апартамента в града. Беше някакъв кошмар. Какъв е шансът човек да си купи къщичка в затънтено село и да попадне на кофти съседи…
След като полицията спря да идва на сигналите ми, аз се досетих, че баровецът е говорил явно на по-високо ниво с властите. Вече нищо не можех да направя – целият ми труд да заживея на спокойствие отиде на боклука. Сега мисля да продам къщата и да се местя. Надявам се, че няма да попадна на поредните ненормалници, които ще ни тормозят. Яд ме е, няма какво да направя и има хора, които се ползват с привилегии. Но такъв е животът в България.
