Илияна Василева знаеше много неща. Знаеше кога телешкото месо е крехко и кога картофите трябва да се прибавят към гозбата, за да не се скашкат. Знаеше че, когато приготвяш бисквитена торта не е добре бисквитите да киснат твърде дълго в рома и кафето, иначе стават твърде меки и блатът не устояваше на тежкия крем с маскарпоне и сметана. Знаеше, че дъщеря й вече спи с гаджето си, а синът й пуши поне по една кутия цигари на ден. Знаеше и с кого съпругът й прекарва вечерите след работа. Но това, което не знаеше как животът й стигна дотук.
С опрени лакти на кухненската маса и заровени в косите си пръсти. Кестенявата й коса падаше пред очите й, а на устните й се приготвяше въздишка. Но не такава, че да се отрони. Беше въздишка, която лесно да премине във вой. Във вой, ръмжене или пък крясък. Крясък на самота, крясък на умора и неудовлетворение.
Крясък с въпроса – „С какво го заслужих? Защо пропилях годините си в грижи за другите?“
Дали имаше еднозначен отговор на тези въпроси?
Може би всичко започна в онзи следобед, когато чу че баща й иска да ги напусне заради друга жена. Беше необичайно по социалистическо време да се развеждат хората, но ето че баща й явно щеше да рискува. Илияна помисли, че и тя има вина, за да е ядосан баща й. Ако само беше по-послушна, ако не пречеше на татко си да гледа предаването вечер, вместо да се опитва да му покаже какво е рисувала днес в училище, тогава той щеше да е доволен и нямаше да иска да ги напусне.
Може би започна в университета, когато се влюби в свой колега, но му позволи да си играе с тялото и чувствата й. После дълго време закърпва сърцето си. Благодарение на добрата специалност, която завърши си намери приятна работа с прилична заплата.
Започна да си позволява различни удоволствия като нови рокли, кино с приятелки, записа курс по испански език. Искаше да работи като преводач на свободна практика, да замине за Испания, да види океана. 90-те години отваряха нов коридор за младите хора като нея. Но съдбата реши друго. На една киновечер, приятелка беше довела свой колега. От тази вечер, Васил настоятелно я ухажваше, правеше й подаръци, уверяваше я в сериозността на намеренията си. Илияна най-накрая се поддаде на неговите чувства. След 5 месеца той й предложи брак. Тя някак се влюби в неговата представа за себе си и макар да предвкусваше скуката на ежедневието, каза „да“.
Но оттогава нещо заседна в сърцето й –може би буцата на подменената мечта. Заживяха първо под наем, след това Васил продаде някои наследствени земи в Златоград и изтегли заем, за да изплаща жилище. Васил наистина я обичаше и се грижеше за нея. Илияна обаче не се чувстваше докосната от него. После той поиска да имат деца; роди дъщеря им, а подир 2 години и сина им. Майчинството зае цялото й време, Испания остана една мечта, а очите й загубиха блясъка си. Ежедневието бавно я поглъщаше; рецептите в готварските книги се превърнаха в ръководството на дните й, а съпругът й полека започна да се отчуждава. И колкото повече отсъстваше той, толкова повече готвеше тя. А празнотата в сърцето й се увеличаваше.
Децата й пораснаха, тя се опита да си намери отново работа, но единственото, за което й предлагаха беше продавачка. Искаше да запише вечерни курсове по испански, но Васил не беше съгласен, защото това означаваше да се включи в отговорностите за семейството, отвъд парите. А той не искаше, защото си имаше нова любима. Това не я шокира, не я натъжи дори. В себе си знаеше, че равнодушието й рано или късно ще го отведе в прегръдките на друга. Но това я запрати в онзи следобед, когато баща й остави майка й и нещо в нея самата завинаги си отиде с него.
И заради всичко това сега тя, 43- годишната съпруга и майка, седеше сама на масата в кухнята с разтворена пред нея книга с рецепти.
И изведнъж започна да я дере, да я къса и да крещи. За първи път си позволяваше да крещи истински, с цяло гърло да вика и да проклина живота си, себе си, глупостта си. 15 минути й трябваха да изкара насъбралата се с години мъка. Сълзите рукнаха, за да доразтопят парчето несъгласие, което се беше загнездило в гърлото и сърцето й. Най- накрая стихнала и омиротворена тя погледна календара.
Беше 27-ти юли, петък следобед. Децата бяха на гости на свекърва й за поне две седмици, а мъжът й беше излъгал, че е на рожден ден на колега и не беше в града.
Илияна събра в една раница малко дрехи, бельо, взе всичките си спестени пари, зарядното на телефона си и документите, включително задграничния паспорт и излезе от семейния апартамент.
В автобуса за Бургас на седалката до нея седна висок, слаб мъж , със сърповиден белег на лявата буза. С досада, Илияна отговори на поздрава му и демонстративно затвори очи. Той не я обезпокои по никакъв начин по време на пътя, но тя имаше някакво усещане че го е виждала и преди. На автогарата на Бургас, Илияна побърза да провери за маршрутката за Ахтопол, но тогава видя мъжа от автобуса да се оглежда. Тя го попита какво търси и той й отговори, че чака рента кар, за да отиде до Ахтопол. Тя каза, че и тя отива на там. Мъжът й предложи да я закара и я попита къде е отседнала. Тя сподели, че засега никъде. Тогава той се представи като Боян и каза, че отива в хотела на свой приятел и вероятно ще има стая и за нея. Илияна тъкмо се готвеше да откаже любезно, когато осъзна, че всъщност Боян е бил неин съученик от основното училище! И наистина той й припомни името на класната им, както и инцидента, при който беше получил белега – едно момче от горните класове го поряза с джобно ножче, защото отказа да скъса учебника си по математика.
Качиха се в колата и си припомниха редица случки. Боян завършил математика, но се ориентирал към графичния дизайн, пропътувал почти цяла Европа. А следващата държава, която искал да посети била Испания.
Пристигнаха в хотела; имаше стая и за Илияна. Тя мислеше да прекара деня сама, но Боян много искаше да й покаже скалите и плажа при Гръцкото училище. Тя го заразпитва за Испания. Той й отговори, че след две седмици ще тръгне с личния си автомобил, ще пренощува на две места и ще вземе ферибота от Италия. А там ще разгледа крайбрежието, Малага, Барселона.
След плажа, така и не успя да заспи. Нито децата, нито съпругът й се обадиха този ден. Тя мислеше над ситуацията, когато на вратата се почука. Беше Боян. Искаше да види дали се чувства добре; видял че свети в стаята й. Тя кимна като тръгна да затваря, когато той неочаквано я засипа с въпроси защо е сама, щом има брачна халка и деца, какво се случва с нея. Илияна се опита да го отпрати, но той настоя, че няма да си тръгне преди да му каже какво не е наред. Тогава буцата отново застърга в гърлото и очите й се напълниха със сълзи. На пресекулки му разказа, нямаше какво да губи. Боян мълчаливо я изслуша. После й помогне да легне на леглото, зави я с лекото одеалце и й каза, че ще остане, докато заспи.
Неделната утрин я свари с подпухнали очи и мъж на фотьойла срещу леглото й. Илияна каза, че се колебае дали да не се прибере в София. Боян настояваше тя да остане, изтъкваше че трябва да даде възможност на семейството си да я преоцени, особено след всичките тези години пренебрегване. Боян не й призна, че се чувства докоснат от нейното присъствие.
Прекараха целия ден на плажа, а вечерта телефонът на Илияна звънна, беше Васил. Тя му вдигна и на въпроса къде е само отговори, че знае всичко и иска време насаме и че той може да каже на децата, каквото реши. Васил мълчеше и само отрони едно кратко съгласие.
Боян беше резервирал маса в едно малко, непретенциозно ресторантче, но с разкошна гледка към фара. Илияна облече единствената рокля, която беше взела със себе си… Лешниковите й очи заблестяха.
Докато вечеряха, Боян я попита дали е решила още колко ще остане. Тя каза,че не знае. На връщане към хотела, Боян задържа ръката й. Илияна усети въпроса в докосването му, но не искаше да бърза. После отново се въртеше в леглото си, а на сутринта реши да прекара деня сама.
Върна в хотела, точно когато и Боян слизаше от рента кара. Той я попита къде е била и защо е избягала. Жената отговори, че е имала нужда от време насаме. Съученикът й предложи да се разходят с колата по крайбрежието на следващия ден.
Разходката с автомобила беше приятна въпреки жегата. Спираха на различни малки плажове, а накрая останаха да погледат залеза. На връщане автомобилът изведнъж започна да пуши, а бяха на някакъв малък селски път. Илияна се уплаши. Беше тъмно, а усилията на Боян да намери повредата не даваха резултат. Беше се подпряла на едно близко дърво, когато Боян се приближи и ненадейно започна да я целува, запрегръща и й зашепна. Ръцете му я държаха здраво и тя се предаде на забравени усещания.
Следващите дни бяха изпълнени със страст и приключения. С Боян можеше да е открита, да е себе си.
Не отговаряше на позвъняванията на Васил, а ако бяха децата им отговаряше, че е на почивка и ако има нещо, да попитат баща си.
Денят за заминаването на Боян наближаваше. Това обаче не я натъжаваше; искаше й се, но нямаше илюзии, че това е нещо повече от лятна авантюра, която да й върне вкуса към живота.
Два дни преди да замине Боян повдигна темата. Не искал да я лъже – било прекрасно, но той ще замине за Испания, а когато се върне през септември или октомври започва нови проекти, които ще изискват цялото му внимание и време. Не иска обързване. Илияна му отговори, че за нея също е била прекрасно, но така или иначе тя трябва да вземе важни решения, които касаят нея и децата й. Той й предложи да отидат на последна вечеря в четвъртък. Тя кимна.
Боян я чакаше в малкия ресторант, но Илияна не идваше. Позвъни й, но без отговор. Върна се в хотела – тя беше напуснала. Искаше да я последва до Бургас, но се отказа. Всъщност това беше най-добрия край за тяхната история. Без съжаления и обяснения.
