Бях слаба ученичка, но това не ми тежеше. Така започва моят разказ. В училище не бях от добрите ученички. Даже си бях направо слаба. Не обичах да взимам участие, бях свита и скромна. Хората ме определяха като мълчалива и странна. Доста съученици ми се подиграваха за този мой характер, но на мен не ми пукаше. Просто не им обръщах внимание. На учителите също не им бях от любимките. Те си харесваха послушните зубърки, които бяха гордостта на класа. Имах няколко приятелки, но те не бяха от моето училище. Те ме ценяха за това, което съм и не ме питаха защо имам само тройки и четворки в училище. Родителите ми също не ми се караха, защото ме познаваха добре и знаеха, че слабите оценки не се дължат на незнание, а просто имам по-труден характер. Благодаря им, че вярваха в мен и моите способности. Един ден една съученичка си „поговори“ с мен. Докато аз мълчах, тя изля цяла тирада от думи върху мен. Искаше да ме унижи и да ме злепостави.
Каза ми, че ще стана някоя чистачка или любовница на някой шеф в бъдеще. Нищо нямало да излезе от мен, защото съм неинициативна и свита. Всъщност слабите оценки ми бяха на устните изпити, а по-добрите – на писмените. Благодарение на тях аз успявах да си поправя двойките. Тази моя срамежливост дразнеше явно целият клас, а оттам и учителите. Всички ме мислеха за задръстена и непросветена. Дори по-нахаканите съученици ме избягваха, въпреки, че и техният успех не беше цветущ. Да, аз бях различна. Обект на подигравки и разговори зад гърба ми. Когато дойде време да завърша средното си образование бях изключително щастлива. Не ми беше мъчно за никого. Гледах с недоумение как на бала всички плачат и се прегръщат. А на лицето ми беше грейнала усмивка – най-после се махах от тези хора. Хора, които не направиха нищо, за да опознаят каква съм всъщност. От тогава изминаха 5 години.
Не бях виждал никого от класа си през този период. Завърших икономическо висше образование с пълно отличие.
Направих си фирма и станах ръководител. Винаги съм се стремяла към това, но никой не го знаеше. И така, един хубав ден на вратата се появи съученичката, която ме беше подигравала най-много. Когато ме видя зад бюрото, остана с отворена уста. В началото си мислеше, че се е припознала. Не, това бях аз. Усетих завистливия й поглед и ме напуши смях. Едвам се сдържах. Консултацията премина доста трудно, защото тя трудно можеше да се съсредоточи на това, което й казвам. Когато всичко свърши, тя даже ме покани на сбирка на класа. Явно искаше да видят всички каква съм станала и колко високо съм се издигнала за кратко време. Но аз само й казах да предаде поздрави на всички, които са ме ценили през всичките тези ученически години. Съученичката ми се смути и напусна кабинета ми.
След време разбрах, че тя беше казала на всички бивши съученици докъде съм стигнала. Те се опитаха да дойдат при мен, но аз им отказвах. Подмазването беше най-омразното качество за мен, дори по-гадно от лъжата. Но най-фрапиращото беше, когато един ден в кабинета нахлу класната ми и започна да ми възхвалява и да ми се извинява. Не знаела, че в мен се крие такъв потенциал. Аз я отпратих и й пожелах здраве.
Разказвам тази история, за да успокоя всички момичета без самочувствие. Не се предавайте и следвайте мечтите си!
