Изгубеният котарак – една история с хубав край. Имахме си страхотен котарак. Гальовен, умен и добър. Когато някой от семейството имаше някакъв проблем, той усещаше това и започваше да го успокоява и да му се гали и ближе. Действаше ни като мехлем за душата. Всички много го обичахме и го пазехме от кучета и лоши хора. Редовно го изкарвахме в двора на кооперацията, а той винаги се връщаше. Не го свърташе на едно място, обичаше да тича из двора. Нямаше сила, която да го накара да си стои вкъщи. Когато навърши 4 годинки, на другия ден не се прибра. Аз като глава на семейството бях разтревожен и веднага излязох да го търся. Съпругата ми ме успокои, че в района има разгонени котки и сигурно и тръгнал след някоя и скоро ще се върне. Въпреки това аз обиколих навсякъде, питах съседи – от него нямаше и следа. Така минаха няколко дни. Разлепихме обяви, пуснахме по вестниците, по интернет…От никъде нищо. Мърчо – така се казваше котака ни – беше потънал вдън земя.
Не можех да повярвам, че може да го е бутнала кола – беше умен и пъргав, можеше да се пази сам. Мина ми през главата, че някое куче може да го е нападнало. Но никъде нямаше следи за такова нападение. И така мина месец, Мърчо не се завърна при нас. Тъгувахме за него дълго време и след година не издържахме и си взехме женска котка. Тя не беше като Мърчо – обичаше домашния уют, да си мързелува и да спи. Някак си не успяваше да замести Мърчо, който повече не се появи. От този инцидент минаха цели 4 години. Не знам защо, но си мислех за него и как ни посрещаше и успокояваше и ненадейно реших след работа да се поразходя из града. В един двор ми се стори, че нещо се мърда. Видях някаква верижка – помислих си, че е куче. Нещо ме накара да видя какво се е скрило в малка колибка отпред. Интересното беше, че колибката не беше кучешка, а беше изработен ръчно. И изведнъж от нея излезе…котарак!
Който страшно много приличаше на Мърчо. Аз се заковах от изненада, но веднага след това засрамено отминах – нямаше начин това да е той. За какво надничах в чуждите дворове…Мърчо си го нямаше и толкова. Тамън да завия зад ъгъла, когато чух мяукане. Това мяукане не можех да го сбъркам – така ме посрещаше Мърчо всеки ден след работа. Настръхнах и ледени тръпки ме побиха. Върнах се назад и котаракът ме гледаше и започна да ми мяука. С крайчеца на около си зърнах, че от другата страна на двора стои някакъв човек. Побързах да се махна и започнах трескаво да мисля. Реших да проуча кой живее в тази къща. Оказа се някакъв самотен тип, който е осъждан за дребни кражби, в това число и на животни! Вече бях убеден, че в двора му е моят Мърчо. Реших да действам светкавично. Обадих се в полицията и им разказах историята. Мърчо имаше белег под тялото по рождение, аз имах негова снимка.
Привечер с полицаите почукахме на вратата. Отвори ни същият господин и с досада попита защо го безпокоим. Полицаите настояха да докарат котарака. Той се ядоса и ни попита за какво им трябва. А полицаят каза, че е за справка. Когато донесоха Мърчо, той ме позна и започна да ме близа и да ми мяука. Новият му стопанин понечи да каже, че той е така с всички хора, но за изненада на всички Мърчо му изхъка. Всички се спогледаха, а аз извадих снимката. Показах белега, след което обърнахме Мърчо и видяхме същия белег едно към едно. Това беше достатъчно – полицаите задържаха наглия крадец и ми връчиха котарака. В последствие той направи пълни самопризнания. Оказа се, че е дебнел в двора всеки ден котаракът и преди 4 години го е заловил в клетка и го е отмъкнал! Как можеше да има такива хора! Слава Богу, Мърчо не ни беше забравил. А когато се прибрахме цялото семейство бяха във възторг, когато го видяха в ръцете ми. А новата му приятелка – нашата котка го очакваше. Щастието отново е с нас, този път вече с две обичани котки.
